Пуши ми се. Отново.
Не знам дали е толкова заради никотинов глад или по-скоро заради самия (нека го нарека) ритуал на пушене.
Отказах цигарите на 1-ви юни, но не мога да се нарека "непушач от близо 3 месеца". Слаба воля или силно желание, а може би смесица от двете, бе причината да запаля и да изпуша буквално до филтър 4 цигари в този период. Мога да измисля оправдание за всяка една от тези цигари, но наистина имам сериозна причина само за 1 от тях. По ирония на съдбата това бе единствената причина, която остана неразбрана. Единствената цигара, от която наистина имах нужда. Единствената цигара, която запалих, за да се разсея, за да не мисля и да се успокоя. Близо 10 години изминаха, мамка му, и спомена винаги ме удря силно, неочаквано и сърцето ми се смачква и боли, много боли и аз отказвам да забравя и да избягам от болката, и ще пуша, ако искам. Ще пуша и ще гледам страшно, и няма да се усмихвам, и ще плача наум, и няма да срещна разбиране, и наистина няма да ми пука...
При 3 от 4 цигари изпитах истинска наслада. Ритуал е. Внимателно да хванеш цигарата, за да не я прекършиш, да помиришеш тютюна преди да я запалиш, да обгърнеш филтъра леко с устни, да наблюдаваш как тютюна се разпалва, да поемеш никотина дълбоко в дробовете си, да се усмихнеш и да не искаш да издишаш, защото ти харесва, после да направиш 2-3 кръгчета (все още го умееш), да хванеш цигарата точно по онзи начин, който те възбужда, да я захапиш между зъбите, отново да вдишаш, да затвориш очи и да се размажеш и да не искаш да свършва, защото ти харесва и се чувстваш добре, недосегаема. И когато изгасиш вече изпушената цигара, съвсем не съжаляваш, че по някакъв начин си нарушила договора със себе си. Е, може би съвсем мъничко, но се чувстваш добре и не е проблем да пренебрегнеш вината.
Пуши ми се. Отново. Но няма, въпреки удоволствието.
Не знам дали е толкова заради никотинов глад или по-скоро заради самия (нека го нарека) ритуал на пушене.
Отказах цигарите на 1-ви юни, но не мога да се нарека "непушач от близо 3 месеца". Слаба воля или силно желание, а може би смесица от двете, бе причината да запаля и да изпуша буквално до филтър 4 цигари в този период. Мога да измисля оправдание за всяка една от тези цигари, но наистина имам сериозна причина само за 1 от тях. По ирония на съдбата това бе единствената причина, която остана неразбрана. Единствената цигара, от която наистина имах нужда. Единствената цигара, която запалих, за да се разсея, за да не мисля и да се успокоя. Близо 10 години изминаха, мамка му, и спомена винаги ме удря силно, неочаквано и сърцето ми се смачква и боли, много боли и аз отказвам да забравя и да избягам от болката, и ще пуша, ако искам. Ще пуша и ще гледам страшно, и няма да се усмихвам, и ще плача наум, и няма да срещна разбиране, и наистина няма да ми пука...
При 3 от 4 цигари изпитах истинска наслада. Ритуал е. Внимателно да хванеш цигарата, за да не я прекършиш, да помиришеш тютюна преди да я запалиш, да обгърнеш филтъра леко с устни, да наблюдаваш как тютюна се разпалва, да поемеш никотина дълбоко в дробовете си, да се усмихнеш и да не искаш да издишаш, защото ти харесва, после да направиш 2-3 кръгчета (все още го умееш), да хванеш цигарата точно по онзи начин, който те възбужда, да я захапиш между зъбите, отново да вдишаш, да затвориш очи и да се размажеш и да не искаш да свършва, защото ти харесва и се чувстваш добре, недосегаема. И когато изгасиш вече изпушената цигара, съвсем не съжаляваш, че по някакъв начин си нарушила договора със себе си. Е, може би съвсем мъничко, но се чувстваш добре и не е проблем да пренебрегнеш вината.
Пуши ми се. Отново. Но няма, въпреки удоволствието.
