#104

Днес дядо трябваше да празнува 80-ия си рожден ден. Спомням си как в началото на годината говореше истински разпалено за плановете си за този ден. Щеше да направи грангиозно празнинсво. Всичко беше измислил до последния детайл. Днес трябваше да съм в Казанлък, трябваше да вдигам чаша за негово здраве, трябваше да го прегръщам и да го целувам и да му пожелавам още много години живот, щях да танцувам с него и да се смеем и да се веселим. Трябваше. А сега какво... стоя си пред тъпия компютър и си мисля за него. От много време си мисля за днес и вярвах, че няма да ми е толкова тежко, лъгала съм се. Чух се с татко, беше тъжен, много тъжен, говорихме малко, и двамата не споменхме дядо. Аз исках, но нямах сили. Много ми е тъжно.

И днес всичко върви наопаки, всичко е по настроените ми, тегаво. Днес е празника на детето, обичам го този празник, но не и днес. Не се радвам, не се чувствам дете, не и днес. Ще ми мине, знам, че ще ми мине, но и ще боли и ще продължава да боли. Тъжно ми е.
Обичам те, дядо, и много ми липсваш. Много ми липсваш.